Голямата диктовка

Всяка нация се гордее с езика си. И го пази като светиня. Но малко са „старите“ езици, а един от тях е нашият - българският. Ние пишем на кирилица, въпреки че графемите, създадени от св. св. Кирил и Методий, са глаголически. Приемаме, че автор на кирилицата е св. Климент Охридски, а съдържащото се в нейното название име на един от първоучителите оценяваме като сакрално.

Глаголическите графеми са трудни за изписване, а кирилските могат да се употребяват и в скоропис. През годините, както всеки език, така и българският език се променя. Тенденцията за промяна в граматическата система винаги е в посока „олекотяване“: отпадане на затруднения. Отпадат графеми, които например предават начин на произнасяне или са приети за краесловен знак, отпадат падежни форми, отпадат окончания на основи, на двойствено число и т.н.

Но, така или иначе, да бъдеш „писмен“, винаги е било не само необходимост, а и авторитет. През Възраждането ни се сваля шапка пред мъж, носещ в пояса си дивит - знак, че е писмен, грамотен. Писането с ръка едва ли някога ще бъде забравено, въпреки навлизането на всички високи технологии и изкуствения интелект. То е като рефлекс, то е интелектуално натоварено движение на ръката, връзка с „аз-а“ и душата. Обидно и неестествено е да бъдеш „безписмен“, да не можеш да изпишеш онова, което искаш, да се самоизразиш.

Българският език е обявен за официален през 893 г., на Преславския събор, в присъствието на княз Борис-Михаил Покръстител и княз Симеон. Ако приемем тази дата за начална, то той днес е на 1131 години...

За повече от хилядолетие на него са изписани неизброими страници от жития, похвални слова, романи, разкази, поеми, стихотворения, драми, песни, приказки, легенди и т.н.: във всички европейски течения, във всички литературни родове и жанрове. Той е възвисявал и ще възвисява българина. Трябва да го запазим жив! Това не е завет, това е задължение!